Калина Асенова: „В по-голямата част от времето изобщо не се сещам, че не виждам, не се идентифицирам с това“

Аз съм Калина Асенова, образцов дивак на 25 години. Родом съм от София, но за огромна радост от година насам живея в едно чудно село на около 40 километра от столицата, в мъничка общност с мъжа ми, един приятел, кучетата ни водачи, едно младо лабрадорче в обучение, 4 котки и много дървета. С изключение на котките и дърветата, останалите водим начин на живот свързан с доста движение. И двамата с мъжа ми сме пещерняци и проникваме в необлагородени пещери и пропасти по алпийски способ, аз катеря на скали, Виктор тича по състезания и планински ултра-маратони, с рафтинг се занимаваме инцидентно, караме ски от началото на миналата година и вече отдавна не можем да си преброим нощите на палатки край лагерните огньове и лете, и сред зима. Тази година ми предстои да завърша магистратура по клинична психология. Обучавам се допълнително за психотерапевт, но не мога да си представя как ще работя само това. Тя, работата, обичайно сама ме намира. Около година и половина се занимавах с металообработка в един цех – стругове, фрези, детайли с безумни допуски. Натрупах безценен опит в условия, в които малко хора биха издържали повече от седмица. Имам известни успехи в обучението на кучета. Натам, към служебните кучета, си ме и влече за в бъдеще. Мечтая да създам конна база за деца с увреждания някой ден и да живея със семейството и децата си там, на широко и просторно. Относно психологията, чувствам много силна нужда да се пъхна по-дълбоко в периода преди зачеването, пренаталното време и раждането, защото това са първите важни преходи към живота и има огромно значение как семействата, техните близки и обществото посрещат новия живот.

Моето детство премина между столицата, селото на майка ми и щатите, и съответно подобаващия миш-маш от пътувания между тях. Прелетели сме океана сигурно над 40 пъти, може би оттам и неистовия ми мерак да пътувам и да се движа постоянно. Когато съм била на 11 месеца майка ми открила, че окото ми блести особено и оттам започва моето приключение: открили ми двустранен ретинобластом (рак на двете очи, нелечим и до днес в България). Отчаяние, страх, хаос, разпращане на мейли по света, оферти с непосилни цени за лечение, пълна програма и изведнъж лъч светлина. Някъде там в щатите една жена чула за мен и казала: „това ще е моето коледно бебе и аз ще го спася“. Всичко се е организирало за два дена като в приказка и през декември 1998 с майка ми за пръв път прехвърчаме океана. Малко по-късно идва и баща ми. Последваха лазери, операции, а Жената, чието „коледно бебе“ съм, ми стана кръстница няколко месеца по-късно. Останахме там за една година и след това два или три пъти годишно летяхме за профилактика. Първите ми спомени са от топлата Атланта – обожавах това място, хората, петуниите до басейните, кучето на съседа и всичко, всичко свързано с живота там. Това усещане си остана в следващите години и дълго мислех да се махна от България при първа възможност. Тук нищо не изглеждаше наред, като започнем от очните специалисти, минем през средата и свършим с отношението… Като тийнейджър постоянно се бунтувах срещу недостъпната градска среда в България, борех се за електронни учебници, пищящи светофари, приказващи автобуси и общо взето за всичко, за което на някой сляп пубер може да му хрумне да се бори. В един момент осмислих, че е доста по-лесно да се науча на нещата, които са ми важни, отколкото да чакам улеснения отвън. Така или инак отвън нищо не идва. Някое вдъхновено НПО от време на време и колкото са му силите/бюджета/човешкия ресурс прави нещо, после всичко е пак по старому. За съжаление опитът ми с очните специалисти в България не е много добър. Крайното си недоверие и недобро отношение нерядко го прехвърлях върху лекарите, медицината и здравната система в България като цяло. Днес вече осъзнавам на рационално ниво, че не всички са еднакви, но емоционално имам още път да вървя. И така, уж Щях да се махам, но после селото, природата, българските планини, пещерите и безкрайните вечери край огньовете на морето ме дръпнаха за коренчето.

До десетгодишна виждах достатъчно, че да чета с очила и лупа – това беше периода от живота ми, в който събирах гледки постоянно. На теория знаех, че не съм баш като другите, на практика ритах мач с момчетата, рисувах, спасявах котенца, катерех се по сеното в плевнята на село и правех всевъзможни други простотии за ужас на родата. После, в следствие на един кръвоизлив и една операция постепенно загубих зрение. Посрещнах го с въпроса: „супер, сега вече имам право на куче водач, нали?“. На теория знаех, че вече не виждам нищо, но на практика бързичко ми бе връчена една дървена пръчка и ми бе обяснено как да гледам с нея че да не се пребивам, нашите ме научиха да карам колело, продължих да ритам мач с момчетата, да се бия през междучасията и да рисувам. Учех в масово училище – не знаех защо му казват „масово“, за мен си беше „даскалото“. И всъщност нищо не беше особено трудно или различно. Различно и трудно ставаше, когато някой речеше да ми обясни, че съм различна – много го обичаха тоя спорт учителките ми по информационни, например… В следствие на което програмирах на инат, за да им покажа че мога повече от тях. През останалото време майка ми ме водеше на пиано, на математика и на село. И така, общо взето растях в прекрасно, подкрепящо семейство: когато бях тийн исках да избягам от вкъщи само веднъж седмично и то просто, защото не ми се живееше в шаблона „от училище вкъщи и после пак на училище“. В цялата лудница пътьом в 8 клас се влюбих в 2 години по-големият от мен Виктор, който бързо се превърна в партньор, брат, приятел, вдъхновение и смисъл. С кратки прекъсвания, голям инат и още по-голяма любов, вече сме заедно почти 11 години.

Магическият преход към живота ми на пораснал, самостоятелен човек беше момента, в който взех Карма – моята прекрасна, силна, дива, пясъчна лабрадорка. Бях на 17, тя на 3. Не мога да опиша с колко трепет и радост чаках този момент… усещането е като да се събудиш сутринта и да установиш, че вече си цял. От този момент нататък светът беше наш и нищо повече не изглеждаше трудно. Година по-късно записах психология, изнесох се от нас, тръгнах по планините и вдигнахме максимално щура сватба с Виктор. Започнах да катеря първо в зала, после на скали, и живота ми започна да става такъв, какъвто съм си го мечтала. По това време изчезна в Хималаите Боян Петров, който ми беше пример и вдъхновение. Ревах два дена, а после се хванах с катеренето сериозно. Еспадрилите не слизаха от краката ми, вече водех маршрути до към 6а+ и си мечтаех за мултипич маршрути в Алпите, дай боже северната стена на Айгер. Тогава се появи възможност да заминем за Непал. Имахме около два месеца за подготовка, четене, трениране, събиране на липсваща екипировка и спонсорство (в големите планини сляп трудно може да отиде на собствени разноски). Успяхме на косъм, заминахме с двете кучета и преживяхме приказен месец. На 5020 метра надморска височина се чувствахме пълни със сила и ние, и кучетата. Разбрахме, че не е трудно, ако си подготвен, но и че не бива да губиш бдителност нито за миг; че трябва да уважаваш планината и нейните правила; че най-лесния начин да си здрав е да правиш като местните… И най-вече, че ще се върнем отново, този път за нещо по-високо. 

Най-голямата промяна ми предстоеше няколко месеца след Непал, когато започнах официално курса за пещерняк. Едва под земята открих своето място – вече не бях турист, клиент или контингент. Вече бях част от общност. Уменията ми за „оцеляване“ се увеличиха и се превърнаха в умения за комфортен живот в некомфортното. Отдавна вече не „оцелявам“, когато опъна палатка в снега на -10 – просто си живея. А дупките са любов. Пълзиш, катериш, движиш се на противонатиск. Красотата е навсякъде. В пещерите винаги сме групичка отбрани идиоти, така че освен кал, блика щедро взаимопомощ и весела простотия. А Да си първият, който стъпва на дадено място, не може да се опише с думи. Да седиш в подземен лагер на по чай/ракия с учени, строители, вегани, месоядни, хора на изкуството, страстни простаци, трезвеници и непризнати алкохолици в абсолютно равновесие и разбирателство разширява мирогледа до неузнаваемост. Колкото и да беше странно, от пещерняците получих и един от първите си уроци по „интеграция“ – хич не я обичам тая дума. Съвсем в началото, за кратко, но бурно, се повдигна въпроса сред пещерната общност „ама как слепи в пещерите, ами ако нещо стане, кой носи отговорност“. За мен това беше пълен шок – в смисъл, аз съм пълнолетен гражданин, как така някой ще прави на въпрос моята кьоравост, от къде на къде, че то в по-голямата част от времето и аз изобщо не се сещам, че не виждам. Не се идентифицирам с това. Някой има плоскостъпие, друг е с пломби, трети е плешив, аз съм недоскив – чудо голямо. Освен ако не е нужно да обясня на някой практически как правя дадено нещо или ако не се налага да бия портиери, недопускащи кучето ми някъде, въобще тая мисъл не прибягва из главата ми. Когато не мога нещо, приемам, че не го мога просто защото още не съм го научила. Такова е цялото ми отношение към липсата на зрение. Последно се научих да кова термоизолация от въже. Трябвало ми е, разбрала съм как… Къде тук трябва някакво си зрение?

Някой много точно беше казал, че по подразбиране обществото приема хората с увреждания за жертви. И когато някой от нас постигне нещо, става герой. Не съм герой, на мен просто ми се живее. И го правя. Едва преди няколко седмици си дадох сметка, че вече ми се иска да не си държа опита и приключенията само за себе си. Иска ми се да има и други незрящи, с които да я живеем тая свобода, който докъдето му е кеф. С които да  споделя опита си от катеренето, ските, рафтинга, биваците в дивото. Да попълзим из някоя хоризонтална пещера или да отидем на дълго каране с тандемни велосипеди. Без проекти, сложни организации, документи и срокове. Просто в безвремие. Защото когато се сблъскаш с обикновения си живот след подобен първичен контакт с природата, силите и уменията ти за справяне вече са десетократно повече. Жив си, когато не се отказваш, така знам от Боян. Неговата книга „първите седем“ винаги ме побутва към следващия камък по пътя, когато стане тегаво. като стана въпрос за книги, поредицата, която още като дете ме вдъхнови да следвам светоусещането си за близост до природата и нейните стихии, беше „звънтящите кедри“ на Владимир Мегре. После прочетох и разбрах още много за устойчивия начин на живот, но когато се изнесохме на село преди година, всичко някак си дойде на мястото. Връзката ми с природата винаги е била изключително силна, но едно е просто да знаеш какво искаш, друго е да го живееш в пълно доверие, да го дишаш и да му се наслаждаваш всеки ден. Сега не ми е нужно да търся мотивация някъде специално – тя е навсякъде край мен. Малките стъпки вселената ми ги показва. Нужно е просто да обичам живота и да творя в доверие следвайки природните закони, а останалото неизменно се нарежда по най-добрия начин.