Силвия Дойчинова: „Трудностите също дават своите уроци и през тях просто трябва да преминем“
Силвия Дойчинова е на 31 години, от Стара Загора. Незряща е, а причината е преждевременното ѝ появяване на бял свят, което налага поставянето ѝ в кувьоз. Точната ѝ диагноза е Ретинопатия на недоносеното. Липсата на зрение обаче, не я спира да се развива, твори и опознава света.
Ето, какво ни споделя за себе си Силвия:
Възпитаничка съм на Специално училище за ученици с нарушено зрение “ Луи Брайл” в София, където завърших средното си образование през 2012 г. Една от детските ми мечти беше да стана учителка и да помагам на деца и възрастни със специални потребности. Именно това ме подтикна и към специалната педагогика. Бакалавърската степен завърших в Тракийски университет, Педагогически факултет Стара Загора.
През 2014 година започнах да се занимавам с народни танци. Всички ми казваха, че това е невъзможно, но аз не се отказах и намерих своето място, където съм приета повече от добре. Посещавам Клуб за народни танци Загорци. Няма да ми стигнат думите, с които да благодаря на най- страхотните ръководители. Те без да се замислят ми подадоха ръка, защото също като мен не се страхуват от предизвикателствата, а напротив. Бяха готови да вървим заедно по пътя на поредното такова за мен.
Ще спомена и хобито ми да творя. Започнах да се занимавам с ръчна изработка преди 10 години. В началото правех гривни, мартеници, а постепенно започнах да добавям и други артикули. Във времето на изолация при Ковид, често си ровех из интернет. Така започнах да правя сапунчета, свещи, балсами за устни и да плета шалове само на китки и пръсти. В творенията намирам спокойствие и удовлетвореност. До колкото ми е възможно се старая да правя нещата сама, но при нужда от съдействие за цветове, одобряване на идеи и проверка на финален резултат винаги се обръщам към семейството или приятелки, които чисто визуално да ме уверят как са нещата. Понякога се налага да ми съдействат и наблюдават, защото винаги има нужда някой да те насочи. Имам и youtube канал, но признавам там не съм особено активна. Имам идеи за в бъдеще, но всичко с времето си.
В моят случай изкуството във всичките му аспекти, до които се докосвам заема важно място в живота ми и носи много вдъхновение. Давам и пример.
Обожавам да ходя на театър. Даже някои постановки с удоволствие гледам и повече от веднъж. За мен театъра е магия, която дава множество емоции. Даже не зная, дали това са правилните думи, с които да го опиша. Обикнах театъра още в детска възраст. А днес вече освен запален зрител съм и от другата страна, макар и любителски. Преди 8 години станах част от Театрална група ВИЖ към Регионална организация на слепите Стара Загора. Благодарна съм им за поканата и възможността да творим заедно. Всички са прекрасни и всяка една репетиция носи удоволствие. Дебютната ми роля беше в спектакъла Брошката, който е по разказа С чужди драг, в къщи враг на Иван Вазов. Въпреки всички училищни сценки и тържества,вълнението ми преди всяка изява е все толкова силно и същевременно приятно. След това получих ролята на Марина в спектакъла Червени рози от Алдо Де Бенедети. Именно тя ми донесе наградата за най- добра главна женска роля, при представянето ни на Фестивал на любителските комедийни театри „Велко Кънев“ гр. Тополовград през 2018 г. И макар наградата да бе присъдена на мен, аз смятам, че заслугата е на цялата група. Успехът е общ.
Ако трябва да конкретизирам, как обичам да преминава свободното ми време в едно изречение ще кажа.
Обичам най- обикновените неща, като да пътувам, да се срещам с приятели и да се наслаждавам на всичко, което ми се случва.
Тук ще спомена и още едно не по- малко любимо занимание колоезденето. В моя случай с тандем. Това ме е отвеждало и на 4 Държавни първенства по колоездене с тандем, а на 2 от тях съм победител в една от категориите. До колкото съм запозната, за доста от хората с нарушено зрение спорта заема голяма част от ежедневието им. Някои спортуват дори от деца. При мен не е в толкова голяма степен, признавам. Аз се занимавам с колоездене най- вече. Интересни са ми и друг тип спортове, но само толкова. Може би другите ми хобита са приоритет.
Мотивацията ми да продължавам напред,идва отличното ми желание да опитвам, експериментирам, да опознавам всичко заобикалящо ме и да не се страхувам от предизвикателствата, а напротив да ги приема и да тръгна по пътя им. Без значение какви ще са резултатите след това. В Живота печелим, губим, но има и какво много да научим. Трудности не липсват. Все пак не всичко е цветно и перфектно, това е самата истина.
През годините съм посещавала безброй очни специалисти в страната и чужбина. При мен обаче няма какво да се направи. При тотално изгорени ретини няма начин да се постигнат някакви резултати. Правени са ми множество прегледи, но отговора е един. Може да се оперира, но без никакви очаквания. А ако случайно има резултат то би бил минимален. И когато не ти се дава шанс, просто не се решаваш. Аз лично съм безкрайно щастлива, че при загубата на зрение 100 процента, все пак нещо е останало. Да, за някого може да е незначително, но за мен това да различавам светлина от тъмнина е безценно. Няма нищо по- хубаво от това да знаеш, кога навън е слънчево, кога е ден и нощ. В най- ранна детска възраст са ми правени няколко Крио терапии, които вероятно са допринесли за тези усещания. И за финал, ще ми е трудно да посоча само едно любимо заглавие на книга. Както споменах за театъра по- горе, така и някои книги си препрочитам след време. Като цяло обичам да чета биографични книги на вдъхновяващи личности с някакъв тип нарушения и не само, разбира се. Вдъхновяващите примери можем да срещнем навсякъде, без значение дали са с проблеми или не. Това не е важно и поне за мен няма значение. Например- Ник Вуйчич Живот без ограничения, Олга Скороходова Живот без звук и светлина и Хелън Келър Историята на моя живот. Тези книги именно ме подтикват да кажа, че през трудностите се преминава и те също дават своите уроци. Именно този пример е представен и в трите изброени. За малките читатели мога да препоръчам доста заглавия. Ще посоча отново 3 Пипи дългото чорапче от Астрит Линдгрен. Емил от Льонеберя, отново на същата авторка. И не на последно място една любима за мен поредица. Малка къща в гората и Малка къща в прерията от Лаура Ингълс.